В Мелник

Георги Георгиев

Лятното слънце силно препича. Вървя покрай коритото на пресъхналата река и до мен се редуват по-големи и по-малки, ослепително бели къщи с неповторима архитектура. В края на града се издига Кордопуловата къща. Тя е на повече от 250 години, с богата история и дълбока изба, с огромни бъчви, пълни с отлежало вино. До нея са крепостните останки и руините на Болярската къща. А около всичко това се извисяват причудливи пясъчни образувания – някои са като пирамиди, други напомнят на гъби, минарета и каквото още може да си представи човешкото въображение.

Точно така, в Мелник съм и въпреки жегата се чувствам прекрасно, защото отново съм в това малко китно градче, сгушено в югозападното подножие на Пирин сред неповторимите Мелнишки пирамиди. Вървя по главната улица на най-малкия град в България и съм заобиколен от невероятната атмосфера, която притежава това място. Тук всичко е застинало в спокойствие и хармония и градът е като реликва от миналото. Точно поради тази причина е обявен за архитектурно-исторически резерват. Но освен типичните къщи, Мелник е съхранил нещо много повече. Запазил е своя дух и усещането за славното си минало. По време на възраждането градът, който днес наброява около стотина къщи, е бил духовен, икономически и културен център. Имало е повече от 1300 къщи, 70 църкви, а жителите му са били над 25 000. Процъфтявали са производството и търговията с памук, тютюн и най-вече с вино. Мелнишкото вино е прочуто далеч извън пределите на България. Британският държавник, Уинстън Чърчил си е поръчвал по 500 л вино от лозовия сорт Широка мелнишка всяка година. Аз също много харесвам свежия му, леко стипчив вкус и когато съм в Мелник не пропускам да посетя музея „Кордопулова къща”, в чиято изба се предлага безплатна дегустация от това вино. Точно натам съм се запътил и сега.

Кордопуловата къща е на повече от 250 години. Била е собственост на богатия Кордопулов род, чийто членове са се занимавали предимно с производство и търговия на вино. Къщата е най голямата запазена възрожденска къща в България и е на четири етажа. Особено интересни са долапите по стените на стаите, пъстрите черги, с които е застлан пода, прозорците от венецианско стъкло, лятната градина със слънчевия часовник и разбира се избата. Тя e издълбана в скалата под формата на тунел, дълъг над 80 м и снабден със специална вентилационна система. В него могат да се съхраняват над 300 тона вино, а най-голямата бъчва побира 12.5 тона. Тези дървени мастодонти могат да се видят в дегустационната зала. Тя е и моето любимо кътче в къщата. Мога да прекарам часове там, седнал с чаша ароматно вино в ръка, срещу картната на Дионис, богът на виното и веселието, на която е изписана една от най-мъдрите сентенции – „In Vino Veritas” - “истината е във виното”. Приятната прохлада на каменното помещение се слива с уникалния вкус на отлежалото в избата вино и се създава усещане за неповторимо блаженство. То може да се допълни и от порция домашно сирене и домашен суджук, който любезните домакини ще ви приготвят с желание, ако си поръчате. Сега обаче имам други планове. Допивам чашата си и ставам от масата.

На излизане се срещам с уредничката на музея и я моля за пореден път да ми разкаже историята за края на Кордопуловия род. Очите на възрастната жена светват и тя оживено изнася репертоара си. В продължение на 150 години в този дом царели мир, хармония и благоденствие. Но през 1912 г., по време на Балканската война, гръцките и турските войски се изтеглят от България. Те събират много от мъжете в Мелник, сред които и последният наследник на Кордопулови и коварно ги избиват. Телата им са захвърлени недалеч от града на място, което местните жители нарекли „Грозни дол”. „След това Мелник е опожарен и това е началото на упадъка му”. Последните думи старата жена изрича с видимо съжаление.

Напускам Кордопуловия дом и потеглям към Роженския манастир. Той е разположен на около 6 км от Мелник. До там може да се стигне с кола, по виеват, живописен, асфалтов път. Но истинският маршрут представлява изкачване от Мелник до манастира през сърцето на Мелнишките пирамиди. Изкачването отнема около час и на моменти е изтощително, но невероятната гледка си струва всяко усилие, а споменът от усещането остава завинаги.

Поемам по тази пътека. По пътя си се разминавам с много туристи, които слизат от върховете на Пирин в горещия следобед. След последните стръмни изкачвания в далечината изплуват червените покриви и белите стени на манастирския комплекс. Манастирът е създаден през далечната 890 г. и е един от малкото съхранени паметници на средновековната християнска култура у нас. Светата обител е заобиколена от Мелнишките пирамиди. Всъщност точно тези красиви образувания дават името на близкото село Рожен и на манастира. Славянската дума „рожен” означава „връх”, „острие”, „рог”. В манастирския комплекс има добре запазени стенописи, стъклописи и уникални дърворезби. Забележителна е манастирската столова с дългата маса, на която са се хранели монасите. Излизам от манастира и поемам по същия път обратно към Мелник. На фона на залязващото слънце пирамидите и всичко наоколо придобива още по-загадъчен и магнетичен вид.

В късния следобед отново съм в Мелник. Преди слънцето да се скрие зад склоновете на Огражден, решавам да отида до Славовата крепост. Тя се намира точно над града на хълма Св. Никола и е разположена под руините на църквата "Свети Никола”. Датира от началото на 11 в., а през 13 в. е преустроена и доукрепена от деспот Алексий Слав, чието име носи. Днес от нея е останала само част от източната стена, но едно нещо е непроменено от вековете - невероятната гледка, която се разкрива от хълма.

Когато слизам в Мелник вече е вечер. От дворовете на механите се носи тиха народна музика, чува се звън на чаши и весела глъчка, а гостоприемните домакини излизат от дълбоките изби с кани отлежало червено вино в ръка и с неизменната си приветлива усмивка.