Българските Крепости: Асеновата Крепост

Местоположение: Асеновата крепост, символ на Асеновград, се намира в дела Чернатица на Родопите. Разположена е на рида Могилата върху самотна скала и е надвесена над шосето Асеновград-Смолян, минаващо по долината на река Асеница.

Описание: Крепостта се състои от външно укрепление и вътрешна част (цитадела). Външната крепостна стена е с дебелина 2,9 м. и е със запазена височина до 3 метра.
Скалният рид, на който е построена се извисява на 130 м .от нивото на града, на около 100 м. над нивото на реката и на около 30 м. от пътя Станимака - Бачковски манастир, който е минавал в подножието на крепостта и е бил изключително зависим от нея. Склоновете на рида на запад от черквата са отвесни, и дори надвесени над реката, което ги прави абсолютно недостъпни. Стръмни, на места отвесни са и склоновете откъм север, юг и запад, на места вероятно допълнително изсечени и загладени, с цел допълнително затрудняване на евентуално изкачване и за превземане. Най-достъпна е височината само от югозападния и край и от тази именно страна е направена в скалата пътека за ездачи и пешаци, широка около 2 метра през която се е влизало в крепостта и се е отивало до черквата.

История: Най-ранните археологически находки датират от V-ІV в. пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Районът на крепостта е обитаван и през римската и ранновизантийската епоха.
Според археологически данни българската крепост датира от втората половина на IXв. Намирани са монети от времето на император Теофил (829-842).
Първоначално крепостта е представлявала малка стратегическа крепост-кула на прохода, свързващ Пловдив с Беломорието по дефилето на река Чая. По-късно край нея се обособили две села - Петрич и Стенимахос. Тогава логично населението на крепостта нарастнало, като околния терен бил застроен с жилищни и стопански постройки. Първи писмени сведения за нея намираме в Устава на Бачковския манастир, където е наречена "укрепеното селище Петрич". Известна е от историческите извори още и като Стенимахос или Скрибенцион. Крепостта се намирала в богат земеделски район и постепенно се превърнала в негов център.

През Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от 1230 - 1231 г., дело на цар Иван Асен ІІ, когато във връзка с влошените отношения с латините тя бива укрепена и разширена. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитиетопоследователни проучвания и консервация.

Вътрешната крепостна кула се намира в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строяли на най-високото място и е служила за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Двете крепостни водохранилища са изградени в най-охраняваната част на крепостта. Пълненето и черпенето на водата е ставало отгоре.
Акрополът на крепостта е гъсто застроен. С подпорни стени са образувани тераси на няколко нива, до които се е стигало с дървени или каменни стълби. Вътрешният вход е изсечен в скалата на височина 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м.
Освен останките от вътрешната кула на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалеч от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина широчина 3,2 м и височина около 5 метра, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод.

През този период е построена и най-голямата забележителност на крепостта, останалата до наши дни църква "Св. Богородица Петричка" /ХІІІ в./. с размери: 18,30 м. дължина, ширина 6,90 м. и височина оклоло 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м. в основите. Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж.

Вторият етаж представлява същинската църква. Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Архитектурното изящество, декоративната пластична украса на южната фасада, както и уникалните стенописи /ХІV в./, запазени отчасти, причисляват храма към най-добрите образци на средновековното българско църковно строителство по нашите земи.

При наследниците на Иван Асен ІІ крепостта отново попада във византийски ръце, но през 1344 г. при цар Иван Александър окончателно е присъединена към българската държава. След падането на България под турско иго тя загубва стратегическото си значение на гранична крепост и бива разрушена. За последен път Константин Костенечки споменава нейното име през 1410 година, когато един от синовете на султан Баязит се укрива в крепостта в борба за власт със своя брат, след което за дълги години името и потъва в забвение.
През 1991 г. след завършването на цялостна реставрация на черквата тя започва да функционира като православен храм.