Facebook

Bulgaria
Начало > Благоевград > Пресцентър - архив

Лещен – една родопска приказка

Георги Георгиев

На около 15 км североизточно от град Гоце Делчев, сред гористите хълмове на величествените Родопи, се гуши китното селце Лещен. Това не е обикновено село. Къщите и постройките в него са като реставрирани реликви от миналото и повечето от тях имат 300 годишна история, което превръща селището в архитектурен резерват. Наред с това през последните години Лещен се превърна в уникално по рода си ваканционно селище, снабдено с всички удобства, присъщи на модерния човек. Къщите са с напълно обзаведен със собствен санитарен възел, имат телефон и сателитна телевизия.

Самият аз не стигнах до стаите и още по малко до телевизорите. Пък и на кого му е нужен телевизор на това райско място. Тук всеки има възможност да развихри въображението си и да прожектира свой собствен филм, да изживее своя мечтан сценарий и да го опише, ако има дар слово. За съжаление аз не съм майстор на късия разказ, но ще се опитам да предам, какво видях и почувствах в Лещен.

Малко преди град Гоце Делчев на главен път Е79, който се вие живописно между Родопите и Пирин, се отклоних вляво към село Огняново. Това е един прекрасен СПА курорт, в чиито топли минерални басейни много хора намират лек за различни заболявания и неразположения. От Огняново пътят се изкачва нагоре в планината.

И тук започва приказката. Беше края на август, слънцето почти докосваше сините върхове на непристъпния Пирин, а пътят по който шофирах се виеше като огромна змия по ръба на родопските ридове. Такова нещо бях виждал само в репортажите на National Geographic за далечните Хималаи и Андите. А се оказа, че само на 200 км южно от София мога да се почувствам като откривател на нови светове. Не след дълго влязох в селото, и за да съм по точен, влязох в друго измерение. Бих казал дори, че в първия момент усещането е разтърсващо. Съвременният човек, свикнал с мобилния телефон, навалицата, шума и глъчката на големия град, изведнъж попада в един изгубен и застинал свят. Паркирах в центъра на селото до църквата „Св. Параскева”. Когато излязох от колата чух музика. Тя се носеше от кръчмата над мен. Изкачих се до нея и първоначалното усещане на пустота и статичност мигом изчезна. На дървените маси бяха насядали туристи, приключили с обиколката си. От помещението се носеше дим и невероятен аромат на вкусни гозби. На полянката пред заведението, нещо къкреше в огромен съд над открито огнище. Това ме върна в детинството ми, когато по подобен начин моята баба вареше компоти и друга зимнина. И за да оживее спомена напълно, в този момент пред мен изтича разрошен малчуган. Навярно този „малък градски принц” беше доведен тук от родителите си, за види и опознае един свят, който надявам се, не е на изчезване.

И за да го опозная, аз започнах да се провирам през калдъръмените улички между високите каменни огради. Откъдето и да надникнех пред мен се откриваха невероятни гледки към зелените родопски хълмове, Пирин, а в най-близък план камбанарията на църквата. Самите къщи са шедьовър на родопските дюлгери с просторните си чардаци и покривите, покрити с „тикли” – сечен камък. На верандата на една такава къща беше излязла група млади хора, които бяха наели жилището за почивните дни. Щом ме видяха, те приятелски ми махнаха, а малко по-надолу мързелива котка ме гледаше с премрежен поглед и се препичаше на следобедното слънце.

Продължих своята обиколка и се озовах пред нещо, което по нищо не приличаше на видяното до момента. Глинена къща със заоблени форми и сламен покрив. Оказа се, че това е къщата на Флинстоун и също се отдава под наем. Това място не спираше да ме изненадва, а събраните впечатления станаха твърде силни. Беше станало време за почивка в „Кръчмата”. Точно така се казва заведението в центъра на селото, покрай която вече бях минал. Седнах на дървената маса под огромното акациево дърво и зачаках поръчката си. Тя се забави известно време, но чакането си струваше. След около 30 минути управителят, който освен за ресторанта отговаря и за настаняването в къщите, ми поднесе лещенско кюфте – един от многото местни специалитети. Освен с размера си, ястието ме впечатли и с начина си на приготвяне. Месото не е мляно, а кълцано, което му придава много по-приятен вкус. Докато му се наслаждавах, на масата до мен се настани групичката, която видях в една от къщите. Управителят сърдечно ги посрещна и седна при тях – явно бяха редовни клиенти. Чашите бързо бяха раздадени и след като автентичната бъклица с ракия обиколи масата няколко пъти, започнаха космически разговори за живота и вселената. А и за какво ли друго може да мисли човек на това забравено от хората, но докоснато от бога място.

След като хапнах, се качих в колата и поех нагоре по пътя към едно още по-отдалечено и също толкова прекрасно място – архитектурният резерват Ковачевица. Но тъй като всяко истинско преживяване трябва да свърши там, където започва другото и аз ще приключа моя разказ тук, за да бъде следващият също толкова интересен.

Новини

2015/11/24

За втора поредна година в София ще се проведе пресконференция Go2Balkans - В2В туристически форум за още...

2015/11/12

Велико Търново е на трето място в класацията на Trivago за най-изгодно туристическо място в света. още...

2015/07/27

Министерството на туризма получи одобрението на Световната организация по туризъм за създаването в още...