Ловешки очерк

Георги Георгиев

„Обичаш ли театъра, моето момче,….? Защото сега ще ти изиграя едно представление. Минаваме през този праг и се връщаме повече от 100 години назад.
Виж тази синия, моето момче, на български маса, до нея стои бабата и нещо си върши.
- Стопанке, водя ти драг гостенин, дай да го нагостим!...”

Така ми говори слаб човек, на средна възраст с вехт костюм и старо избеляло бомбе - уредникът на Етнографския музей в Ловеч.

„И тук бабата ще каже, какво да сипя? Бобена чорбичка? А аз ще река, дай нещо друго стопанке, извади нещо от долапа”. Така продължава да говори същият този човек, а пред мен оживяват сцени от миналото. Представям си как възрастната жена става, рови в долапа и бързо приготвя вкусна гозба. И в този момент уредникът на музея изважда малка метална кутийка на която със старинен шрифт пише „Milka Suchard”. Това е кутийката от първото какао за пиене, Milka, внесено в България през 1901 г.

Такава е разходката в етнографския музей в Ловеч и този човек непринудено и шеговито разказва историята, миналото и бита на двете къщи, в които се помещава музея, на града и на жителите му. Етнографският музей се намира във възрожденския квартал „Вароша” в подножието на хълма Хисаря, където се издига едноименната антична и средновековна крепост. Експозициите са уредени в две запазени старинни къщи – на революционера и обществен деец, Иван Драсов и на музиканта и събирач на народно творчество, Ненчо Рашев. Драсовата къща е строена в първата половина на 19 в. Експозицията пресъздава домашната уредба на заможно търговско семейство в периода на преход от традиционния възрожденски към градския бит, със силно западноевропейско влияние. Експонатите са оригинални и са принадлежали на стари ловешки семейства, живели в края на 19 в.

Съседната Рашова къща е построена около 1835 г. Експозицията отразява домашния бит и култура на средно заможен ловешки интелигент от 30-те - 40-те години на 20 в. Тук особено интересна е стаята, която показва ежедневието на ловешките девойки от началото на миналия век, а още по интересен е начинът, по който уредникът на музея посочва манекените и напевно нарежда: „Ето тази девойка бродира, тази свири на пияно, а тази тук чете книга. Така, моето момче, са се забавлявали нашите момичета преди почти 100 години, когато е нямало телевизия, радио и интернет”.

В етнографския музей ще научите много не само за историята на тези две къщи. Щом излезете от тях уредникът на музея ще ви посочи хълма и крепостта, и ще ви каже: “Ето тази древна крепост е построена още от времето на римляните, а през 1187 г. Византия подписва мирен договор с братята Асен и Петър и това е началото на Второто Българско царство. Ловешката крепост е и една от последните, превзета от османските нашественици” И по този увлекателен начин той ще ви говори за големи битки, славни времена, смели воеводи, а град Ловеч ще ви става все по-мил и уютен и ще ви се иска да го посещавате отново и отново.

Накрая уредникът на музея ще ви изпрати до портата, както се изпраща скъп гост, но това няма да е края на неговите истории. Той ще ви посочи една бяла къща, точно над музея и ще ви каже „Един велик българин е роден в Ловеч и е живял в тази къща. От тук е начертана съдбата му, която през 1979 г. го отвежда в космоса”. И вие веднага ще се досетите, че това е българският космонавт Георги Иванов. Вероятно малцина знаят за премеждията на руско – българския екипаж по време на полета, за голямата авария на борда на космическия кораб и за мъжеството и уменията на двамата пилоти, Георги Иванов и Николай Рукавишников, които успешно връщат кораба „Союз 33” на Земята.

Уредникът на музея ще ви разкаже всичко това, ще ви потупа приятелски по рамото и ще ви каже „Всичко добро ти желая и да знаеш: оттук нагоре ще се качиш до крепостта, преди това ще минеш през историческия музей „Васил Левски”, до него е черквата „Св. Богородица”, в която е служил поп Кръстьо, за едни предател на Апостола, за други нечестно набеден. По нагоре е паркът Стратеш, където е зоологическата градина, а на долу вече си видял покрития мост, построен от големия майстор, Кольо Фичето. Хайде на добър път, моето момче.”

Така ми говори този човек, на средна възраст с вехт костюм и избеляло бомбе, така навярно ще говори и на вас, и много неща ще ви разкаже и много неща ще научите, все интересни и вълнуващи. А аз продължавам по своя път за да видя с очите си всичко, за което чух.