Facebook

Bulgaria
Начало > Враца > Пресцентър - архив

4 дена и 3 нощи под открито небе на Ржана планина

Людмила Рачева

За четвърта поредна година организаторите от Funkadelia ни отведоха до село Игнатица, на около 100 км от София и ни качиха на 1500 м надморска височина на голяма поляна в планината Ржана. В рамките на четири дена: от 08 юли (четвъртък) до 11 юли (неделя) 2010 ние се наслаждавахме на планинската природа и на разнообразната електронна музика на фестивала под открито небе „Rjana Open Air“.

Над 30 ди-джея пускаха денонощно, без прекъсване, в продължение на четири дена. Вечер и нощем музиката беше танцувална, а от 08:00 сутринта до късните следобеди по-спокойна и освежаваща.

Почти непознатата планина Ржана с най-високия си връх Козница (1636 м) е ясно обособена част от западна Стара планина. На север Искърското дефиле отделя Ржана от Врачанската планина, а реките Габровница и Милковица я отделят от Голема планина и Мургаш.

Точно в подножието на Ржана е разположено село Игнатица, като последните къщи на селото се намират доста нависоко по планинските баири, откъдето се открива панорамна гледка. Игнатица е едно от 27-те села на община Мездра, която се намира на около 270 м надморска височина в Северозападния регион на България в област Враца. Територията на общината заемат предимно земеделски площи и гори, а релефът тук е равнинно-хълмист и полупланински.

Единственият официален път до Игнатица е от село Зверино (5 км), а до Зверино може да се стигне с кола или влак от София (80 км). До мястото на фестивала води черен, непроходим за леки коли път от село Игнатица (12 км), затова организаторите ни бяха осигурили два камиона. Бяхме предупредени, че часовете на влака от София до село Зверино ще бъдат съобразени с часовете на тръгване на два автобуса от с. Зверино до с. Игнатица, и след това на камионите от Игнатица до Ржана.

Направихме си ясни планове в четвъртък да хванем влака от София в 14:20. В резултат закъсняхме и за влака от 19:10 – качихме се в последния момент, не успяхме да си вземем билети и се наложи да ги вземем от кондуктора. За около час и половина стигнахме до Зверино, беше някъде около осем и половина вечерта и навън почна да се стъмва. „Пак ще разпъваме палатки по тъмно!“ - си помислих аз. Още бях малко раздразнена заради закъснението и прашното бързане из София.

Хората дошли за фестивала изглеждаха ведри и очевидно подпийнали – цареше предпразнична суета. Почти веднага ни качиха на автобуси и потеглихме към Игнатица.

В Игнатица вече имаше хора отиващи към фестивала, и ние заедно с тях зачакахме камиона, който най-накрая щеше да ни отведе до заветната цел. Между другото лека по лека почна да се надига алкохолен глад и ние с приятеля ми побързахме да отидем до местното магазинче. Там имаше и други като нас, дори се заформи опашка, сигурно това беше първата опашка за тази година. Взехме си по бира и се разприказвахме с хората отвън. Неусетно раздразнението, което си бях донесла от София почна по малко да се разтваря в ниския градус на бирата.

След известно време се чу мощно бръмчене и до нас спря голям стар руски военен камион с шест колела. Всички веднага живнаха, почнаха да домъкват багажите си. Бяхме доста хора, а камиона само един, затова се почна прецизно товарене на хора и багаж.

Тетриса с прецизното товарене продължи около 20 минути и в крайна сметка бяхме рарнати до такава степен, че се чувствахме като едно цяло с останалите, багажа и камиона.

Най-накрая усетихме вибрациите на руската машина – камиона бавно потегли нагоре по черния път. Беше вече съвсем тъмно, хората бяха превъзбудени - някои безцелно крещяха, други водеха умни разговори за европейския съюз, секса, вселената и всичко останало.

Лека полека се изкачвахме нагоре в планината, постепенно светлините на селото изчезнаха, остана само светлината от фенерите на пътуващите и фаровете на камиона.

Шумът от тълпата не спираше. Изведнъж се чуха пошляпвания - клоните на крайпътните дървета, като че ли се опитваха да вразумят бушуващите. Но ефекта беше обратен – еуфорията само се засилваше. Момичето до нас отвори хладилната си чанта и извади една студена мастика...

Когато почуствах опиянение по-силно от биреното, в далечината се чу електронна музика. Не след дълго стигнахме мястото, хората постепенно почнаха да се изправят и с нападателен вик поздравиха фестивала „Rjana Open Air“.

Първото нещо, което забелязахме на фестивала бяха няколко двуметрови светещи в тъмното гъби – беше очевидно, че те не са от естествен произход. Наоколо върлуваше дръм енд бас и ние с ритмична стъпка се запътихме да търсим място за палатката си. Нощта бе дълга.

Целия петъчен ден се излежавахме на поляната под силното планинско слънце. Когато за пореден път отидохме до чешмата, се завърза разговор с познати и с един от местните, който участваше в организацията. Ние споменахме, че предишната нощ объркахме в тъмнината пътеката и не успяхме да намерим чешмата. Местното момче ни попита по коя пътека сме вървели, ние му посочихме с пръст и той каза, че в тази посока нагоре в планината някъде след 5 - 6 км има широки поляни, където могат да се видят диви коне. „Диви коне?!“ - учудихме се ние. Никога не съм предполагала, че на фестивал на електронната музика мога да видя диви коне! „А има ли още някакви животни?“ - леко иронично попита приятеля ми. „О, да!“ - хипнотично сериозно отвърна местния.

Той ни разказа случка станала с едни негови приятели. Тъмна нощ. Гъста гора. Хора седят пред огъня. В шубраците две вълчи очи лакомо наблюдават интелигентните мръвки. Мръвките се плашат и почват да размахват горящи клони. Очите изчезват. Но не след дълго се появяват отново ... И отново се размахват горящи клони. Това продължило до зазоряване - хората не мигнали цяла нощ.

Приятелят ми продължи да пита: „А самодиви има ли?“. „Самодивите са долу в селото“ - отвърна леко иронично момчето. „Ясно.“ - отвърнах хипнотично сериозно. Представих си батални сцени, как глутници вълци гонят стада яздещи самодиви или пък обратното. Реших да не продължавам с фантазиите и предложих на приятеля ми да ходим да си вземем по една самобира.

Кухнята на фестивала приятно ни изненада: имаше домашни селски гозби, гъбена супа, скара, салати, таратор, домашна торта, и павилион за бързо хранене с бургери и хот-дог. Имаше бар и чайна.

Тази петъчна нощ беше изцяло посветена на техно музиката. Приятелят ми заспа веднага – това му се отдава, а аз само придремвах. В осем сутринта излязох от палатката разбита и отидох да видя по програма кога ще свърши техно бийта. Имаше доста хора заспали направо на поляната - някои бяха легнали, а някои изглеждаха така сякаш бяха паднали.

Тази сутрин решихме да се придържаме към плана и тръгнахме да търсим дивите коне. Пътеката, по която тръгнахме минаваше през гъстата сянка на букова гора. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-тихо ставаше наоколо. Тишината ни хареса. След един завой гората ненадейно свърши и пред нас се откри огромен простор: поляните бяха огряти от слънцето, а върховете на някои хълмове се бяха скрили в мъгла.

Решихме да се изкачим по-нагоре. Стигнахме до върха на един от хълмовете. От тук се откриваше гледка като от самолет. Далече в низината виждахме като на длан очертанията на селцата. Бяхме обкръжени от планински върхове и гъсти гори. Някъде там в простора над всичко това забелязахме парапланерист. Наоколо цареше тишина, ние бяхме абсолютно сами. Само от време на време в далечината по баирите профучаваха ентусиасти с джипове и мотори.

Ние седяхме на огромна поляна осеяна с жълт кантарион, мащерка, камбанки, къпини и други знайни и незнайни цветя и растения. Около нас имаше толкова много черни боровинки и горски ягоди, че ги ядохме с шепи. Насекоми имаше също много и разнообразни – от скакалци и бръмбари до скорпиони. Тук, а и през целия път около нас кръжаха и от време на време кацаха върху нас разноцветни малки и големи пеперуди.

Убедихме се, че растителният и животинският свят на Ржана планина е богат и разнообразен, а природата дива, почти непокътната от човека.

Небето над нас бързо и непрекъсното се променяше – черни дъждовни облаци и мъгла се редуваха с малки бели облачета, с чисто синьо небе и силното слънце. През цялото време на престоя ни ние очаквахме да се изсипе порой, но дори капка не падна.

8 часа сами сред дивата природа отлетяха неусетно. Върнахме се при мястото на фестивала, за да видим единственото изпълнение на живо на групата „Оратница“. В съботната вечер беше най-оживено. Освен новодокараните с камиона хора, с мотори и коли дойдоха доста местни.

Музикалният стил на Оратница е интересно рядко срещано в България съчетание на български фолкор с електронно звучене. Електронното звучене придават Хорхе с диджеридуто и Пешо (Бъни) с ударните инструменти /кахон, тъпан/, Християн участва с кавал, а Иван (попа) е фолклорния вокал на групата. Можете да чуете групата тук: Оратница

След изпълнението продължи електронната музика в стила breakbeat, която в по-късните часове премина в trance. На бяла топка се редуваха абстрактни и конкретни образи, тънки лазерни нишки пронизваха пространството, образувайки по дърветата многобройни бягащи точки.

Към сюрреалистичната картинка се добави и огнено шоу, което запали алкохола в кръвта ни. По някое време на нощта с последни сили ние легнахме в палатката и се събудихме чак на сутринта.

Пристигнаха първите камиони, ние решихме да не се качваме и тръгнахме да слизаме по пътеката пеш. На въпроса ни колко е пътя до долу за пореден път ни отговориха 5-6 км или около 40 минути. Пътя е живописен, откриват се панорамни гледки към селото. До Игнатица стигнахме за час и половина (разстоянието се оказа 12 км).

Докато седяхме до читалището в малкия център на Игнатица и чакахме някакъв автобус до Зверино си изпуснахме последния влак за София, но научихме разни неща за селото и местността.

Многобройните просторни поляни на Ржана планина открай време събират хора за празненства. Именно жителите на село Игнатица имат най-много оброци в България – 17 на брой. Оброк е място, където се извършва ритуал – курбан с агне за здраве и благополучие. Самия обред също се нарича „оброк“. Местата на оброците в този край са отбелязани с кръст от скалния камък бигор.

Отдалечено от големите пътища, село Игнатица се намира в екологично чист планински район, който е подходящ за еко и селски туризъм, за колоездене, АТВ и пешеходни преходи. Почти всяка къща в селото има мотор или джип.

През 2009 година в община Мездра са маркирани 10 веломаршрута с gps тракове, с ниво на трудност както за начинаещи, така и за напреднали. Десетте маршрута заедно с подробното им описание можете да видите тук:
Вело маршрути.

Имахме късмет – качи ни едно момче на стоп и ни закара до Мездра, за да си хванем влака от там. По пътя той ни разказа за забележителностите в района:
Ритлите, манастир „Седемте престола“, крепостта „Калето“, Черепишски манастир, връх Козница, местността Рашов дол, връх Околчица. Има дори хотелски комплекс с аква парк в с. Зверино.

Местните, които ни питаха къде сме били, се оказаха прави, като ни отговаряха: “Ее, вие нищо не сте видели”. Затова следващия път ще дойдем с колело или пеш да изследваме чудната местност около Ржана и Искърското дефиле.

Снимки
Новини

2015/11/24

За втора поредна година в София ще се проведе пресконференция Go2Balkans - В2В туристически форум за още...

2015/11/12

Велико Търново е на трето място в класацията на Trivago за най-изгодно туристическо място в света. още...

2015/07/27

Министерството на туризма получи одобрението на Световната организация по туризъм за създаването в още...